Есен край Белинташ

Най-после отново с раница и фотоапарат по стъпките на есента. Избрах си дестинацията Белинташ, защото е близо до Пловдив, а денят значително по-къс. Както обикновено за скалите имаше доста хора, дошли да се порадват и на хубавото време. Без много да умувам поех пътеката за махала "Сабазий".



Бях ходила в тази посока миналата пролет и пазя приказен спомен за едно чудно кътче – „Ряката” – с рекичка и мостче и исках да го видя и през есента.



Отначало се върви по черен път, минавайки през къщи призраци, но в някои от тях забелязвам присъствие. Пак се учудвам на табелките с имената на улиците и номерата, които още стоят.



Пътят стига до един строеж, който случайно научавам, че ще е църква и продължавам по тясна пътека, която вие в подножието на Белинташ и след 10-ина минути се озовавам в махала "Сабазий" - поизкипрена, с механа и къщи за гости. Хващам стръмната пътека за "Ряката", следвайки маркировката и стигам желаното място точно навреме, защото слънцето скоро падна зад хълма.



Сега реката я нямаше, жълтееха камъните в анонс с изгорялата трева и ми стана тъжно. И мостчето е поизгнило и не посмявам да мина по него.



Отново е пусто, самотна къщурка стои на припек под скала с вход на пещера навярно.



Поемам дълбоко въздух и бързам да се изкача обратно, че пътеката често се губи по сипеите и естествено, не успях да се върна по същия път, а исках да снимам залеза над "Сабазий". Излязох неочаквано до скалата с дървото и като го задминах я снимах.



Приказни светлини, трудни за пресъздаване от любител като мен.



Топлият октомврийски ден си отиваше - още един подарък от есента. В сумрак се прибрах до колата. Глезените ми пулсираха от умора, но сърцето ми биеше празнично.