сряда, 7 ноември 2012 г.

Баташки Снежник (2082 м)



Като се позамисля, върхове в Родопите не бях изкачвала. И понеже представите ми за тях бяха като обрасли с борове била, Баташки Снежник надмина всичките ми очаквания.
От с. Нова махала има маркиран път, като времето за изкачване е 4 часа и 3 часа за слизане. Видя ми се доста за ноемврийски ден и се опитах да поскъся времето, приближавайки се максимално с кола. След с. Нова махала има горско стопанство и от там има отбивка за Девин, но пътят е доста разбит. Поемам по него и след няколко километра внимателно шофиране стигам до панорамата към село Фотиново.





Естествено спирам да поснимам и след още километър най-много стигам до река Гашня и оставям колата на това място, за да продължа пеша.



Общо взето пътят до върха изглежда така и на практика няма голяма вероятност да се обърка. В началото се върви по долината на реката, срещу течението й, и след няколко минути се стига една поляна на която два ръкава на реката се срещат.



Тръгвам по десния път и скоро започва по-стръмно изкачване. Стигам до платовидна местност с разорана нива и вървя от дясната й страна.



После пътя отново влиза в залесена местност и пак тръгва нагоре към поредното било. Изкачвам се и съжалявам, че времето вместо към слънце отива на дъжд, а Рила и Пирин тънат в светлина.



Пътят отново се заравнява и точно когато започва да слиза надолу, пак в дясно тръгва друг право нагоре и мисля, че това е върха. Растителността е все по-ниска, скелети на изгорели дървета са пръснати навред.





След като изкачвам и това било, гледките стават неповторими. Бързам по пътя, виещ към върха, за да се открие пред очите ми чудесен изглед към язовир Батак.



В далечината се виждат Велинград и Ракитово, седловината Юндола, а над нея като приказни декори галят облаците върховете на Рила. На юг – Пирин, на север – Стара планина, всичко е като на географска карта.



Разписвам се в „книгата за гости”, която стои в пирамидата на върха и дочаквам слънцето да пробие плътната облачност, за да поснимам.



Небето се избистря и открива перестите си облаци, за да изпратят залязващото слънце.



Пресрочвам времето за върха с час и поглеждайки часовника си, установявам, че е крайно време да се връщам обратно. Качих се за малко повече от два часа спокойно ходене и слязох за час и петдесет минути.



Исках да хвана и залеза над панорамата, но виждайки че няма да успея, се задоволих да поснимам пурпурните върхове, отразяващи се в локвите на пътя...

вторник, 23 октомври 2012 г.

Есен край Белинташ



Най-после отново с раница и фотоапарат по стъпките на есента. Избрах си дестинацията Белинташ, защото е близо до Пловдив, а денят значително по-къс. Както обикновено за скалите имаше доста хора, дошли да се порадват и на хубавото време. Без много да умувам поех пътеката за махала "Сабазий".



Бях ходила в тази посока миналата пролет и пазя приказен спомен за едно чудно кътче – „Ряката” – с рекичка и мостче и исках да го видя и през есента.



Отначало се върви по черен път, минавайки през къщи призраци, но в някои от тях забелязвам присъствие. Пак се учудвам на табелките с имената на улиците и номерата, които още стоят.



Пътят стига до един строеж, който случайно научавам, че ще е църква и продължавам по тясна пътека, която вие в подножието на Белинташ и след 10-ина минути се озовавам в махала "Сабазий" - поизкипрена, с механа и къщи за гости. Хващам стръмната пътека за "Ряката", следвайки маркировката и стигам желаното място точно навреме, защото слънцето скоро падна зад хълма.



Сега реката я нямаше, жълтееха камъните в анонс с изгорялата трева и ми стана тъжно. И мостчето е поизгнило и не посмявам да мина по него.



Отново е пусто, самотна къщурка стои на припек под скала с вход на пещера навярно.



Поемам дълбоко въздух и бързам да се изкача обратно, че пътеката често се губи по сипеите и естествено, не успях да се върна по същия път, а исках да снимам залеза над "Сабазий". Излязох неочаквано до скалата с дървото и като го задминах я снимах.



Приказни светлини, трудни за пресъздаване от любител като мен.



Топлият октомврийски ден си отиваше - още един подарък от есента. В сумрак се прибрах до колата. Глезените ми пулсираха от умора, но сърцето ми биеше празнично.

вторник, 5 юни 2012 г.

До язовир Домлян и назад




















Не съм почитател на риболова, нито на водните спортове, но обичам язовирите, особено тези в планините. Отдавна се канех да намина и в тази посока да пощракам, представяйки си го скътан в подножието на Средна гора, а като заснежени кубета над нея, бълвайки облаци да надничат старопланинските ридове. И очакванията ми се оправдаха в пъти.




















Реших да стигна до язовира не по царския път - Пловдив - Карлово и да кривна в желаната посока от село Баня, а да мина през Раковски и Брезово, да пресека сърцето на Сърнена Средна гора и да се върна през с. Баня. Но красотата на селцата, потънали в зеленина ме накараха да се върна обратно, за да се насладя отново на гледките и по заник.




















Тръгнах по обед, слънцето жареше и нямах търпение да се добера до планината. След с. Зелениково поех отбивката за село Бабек и Свежен. Пътят е хубав и пуст. След Бабек те наляга чувството за пълно потапяне. Село Свежен очарова с девствената си природа, старите къщи и реставрирани такива за гости. Следва село Мраченик - по-малко, но неотстъпващо му по чар. Някъде след Свежен имаше отбивка - 3 км до гроба на Хаджи Димитър, но пропускам, защото пътят е черен. Стигам до язовира след обяд.
























Шепа любители на водните спортове набраздяваха гладката като тепсия вода, а пашата беше в изобилие.




















Имах щастието да заснема черен щъркел.




















Край язовира вие черен път и набелязвам чудесни места за палатка. Освен малцината рибари по-надолу не срещам други хора и се питам дали и през активния туристически сезон това райско кътче ще предложи същата идилия...