вторник, 29 юни 2010 г.

Родопска приказка в Осиково


Неделята след Еньовден посветих на една разходка до с. Осиково, Девинско. Пътят за Девин вие край язовирите Кричим и Въча и малко преди село Михалково има малка отбивка в ляво за Осиково - 13 км. Само 5 км след отбивката разбираш, че си скъсал с цивилизацията, защото асфалтовият път свършва, а зелената необятност на гората и аромата на цветята те понасят в друго измерение.


Отбивам колата в страни от тесния коларски път и решавам да измина останалите 9 км до селото пеша. Оставям се да ме омагьосат цветните алеи край пътя и бръмченето на насекомите.


Спирам често и запечатам хвъркатите за виртуалната си колекция.




Неусетно изминавам четирите километра до заличеното през 1986 г. село Петвар.


Останали са няколко къщи, а самотен стопанин с охота ме заговаря. Разказва с гордост за добитъка си, за децата и внуците си и заключва "Богат човек съм аз", а аз кимам в съгласие. Обещавам, че ще се спра за кафе на връщане и продължавам. Скоро се разкрива чудна гледка към връх Модър.


Точно под него пътят извива в ляво и следва беседка с чешмичка. Хапвам набързо обяда си и продължавам за Осиково. Сгушено в Чернатишкия дял на Западните Родопи, на 1200 м надморска височина, то е като бисер за ценителите на девствената природа. Ето го след този завой:



В селото не видях вила за гости, но хората бяха толкова сърдечни, че едва ли ще те оставят без подслон. Кипеше трескав труд.


Освен картофите и животновъдството, населението се препитава с отглеждането на ягоди, а сезонът за тях тъкмо беше започнал. Почувствах се неудобно да се мотам без работа с фотоапарат в ръка, затова изпих набързо една кока кола в кръчмата и поех обратно. Заснемам гледката към язовир Въча и туристическият път, който трябва да тръгва някъде от стената.




Едва стигам до беседката и дъждът, който цял ден чаках заваля. Вадя дъждобрана, но ме застига бус, натоварен с ягоди и ме качва. Стигаме в Петвар, а моят познат все така ме очаква край пътя. Късно е вече за кафе, а времето не спира да вали и с огромна болка отклонявам милата покана с обещанието да се върна скоро.
После мисля дълго за Петвар и останалите му трима жители, за суровата красота на природата му и се питам дали добрината и човечността ще си отидат заедно с хората тук...