четвъртък, 3 юли 2014 г.

Екопътека „Каньонът на водопадите“


След като се изваля, приготвих раницата и поех към това отдавна набелязано от мен място, което набира все по-голяма популярност. Пътеката е много добре маркирана и започва от самия край на град Смолян, по пътя за с. Мугла. Намира се в Перелишко-Преспанския дял на Западните Родопи сред вековните смърчови гори на резерват „Сосковчето“.



От Еленска река се носи прохлада, свежест и множеството водопади и каскади придават неописуем чар на девствената гора.


Най-силно впечатлява водопад Орфей, който сипе водите си от 68 м височина.


Ето го, сниман и отгоре.
Изградени са мостчета, панорамни площадки и места за отдих. 


Ето изглед към Смолян от панорамна площадка.
Пътеката е обходна и се изминава за няколко часа, което я прави една изключително приятна и достъпна дестинация за всеки приятел на природата.

вторник, 6 май 2014 г.

Шамбала


Тази „тайнствена“ земя се намира след град Сопот, в дясно, до лифтената станция. Там „свръх хора“ слизат от планината с криле, колела и други летящи устройства. Аз не съм „свръх“ и попаднах тук съвсем случайно. Идвала съм и преди, но винаги съм бързала да хвана лифта за високото. Този път от планината идеха тъмни облаци и останах долу да се поразтъпча. И  заключих за себе си, че прекрасни места има и в ниското.


Минах край самотната Дядо Стоянова воденица, увековечена от Вазов в романа „Под игото“. Навремето тук по реката имало много такива.


Отбих се и в сопотския манастир „Св. Спас“. Тук се пазят дрехите, с които е ръкоположен Васил Левски за дякон. В момента е действащ девически манастир.


След това продължих по река Манастирска, която лудуваше в тясното си легло, образувайки множество водоскоци и водопади.


Следвах известно време пътеката за хижа „Добрила“, като често поглеждах небето. За щастие се върнах обратно точно когато започна да вали.



И пак слънцето блесна, за да позлати чудния майски следобед, в който нечия приказка тъкмо беше започнала. И пак „свръх хората“ се зареяха в небето през премрежения ми поглед.



На връщане облаците над полята с цъфнала рапица ме накараха да спра за последно преди да навляза в прашния град.


вторник, 7 януари 2014 г.

От изгрев до заник


Измуших се от топлото легло и побързах да нагазя в скрежта. Утрото беше мразовито, а въздухът ободряващо свеж. Небето бледнееше и скоро слънцето погали билото и спусна дългите си лъчи над язовир Батак. Беше посвил водите си, а край островчето се прокрадваше лека, морава мъгла.


Ято птици ме усети отдалече и с крясъци отлетя навътре в язовира. Вървях по замръзналата земя и се опитвах да си взема за спомен малко от хладната красота на утрото.


Когато слънцето се изкачи високо, скрежта се стопи и земята започна да лепне по обувките ми. Чакаше ме още доста път. Затова запалих колата и поех към Доспат. Първата ми спирка беше естествено на стената на язовир Голям Беглик - все така величествен опъваше замръзналите си води под зимното слънце.


Следваше язовир Широка поляна. Поразходих се край вкочанените  му ръкави. Нямаше гъбари и къмпингари - само величествени борове, оголени и заскрежени камъни.



Ледът стенеше като речно чудовище - единствения нарушител на царствената тишина.


Продължавам към язовир Доспат. Опънал живописната си снага синееше под падащото слънце, а високите върхове на Рила се белееха в далечината.


Поемам по обратния път и отново спирам на Широка поляна. Обърната лодка се радваше на компанията на една гарга и два бора и мълчаливо очакваше пролетта.


Взимам си сбогом със зимното слънце край бреговете на Голям Беглик и продължавам към Батак.




Беше време да си пусна Accept:
Cold winter nights, cold winter dreams
Freezing the heat in my heart - it's my taste of freedom...