вторник, 27 април 2010 г.

Връх Богдан (1604 м)


Въпреки мрачните прогнози, след кратка справка в нет-а реших да поема към най-високата точка на Средна гора. Разполагах с един ден и се чудех от коя страна да се кача. Избрах маршрут през с. Старосел - туристически комплекс "Бяло камъне" - хижа "Чивира". До Старосел с колата добре, но на моята карта 15-те километра до хижа "Чивира" бяха обозначени като черен път, а оскъдната информация в мрежата го описваше като "удобен". Реших да рискувам като пътя до "Бяло камъне" беше поносим, даже на места асфалтиран, но след това се превръщаше в наистина удобен, но за офроуд. Не го препоръчвам на тези, които не притежават джип или мотор, а си щадят возилата. На хижа "Чивира" имаше голяма туристическа група, която направо ми изръкопляска за усилието да се довлека с колата до горе. В хижата не предлагаха нищо за консумация, затова смотах набързо един сандвич и се отправих към върха.


Пътеката тръгва непосредствено зад хижата и е добре маркирана, като в началото минава през вековна букова гора.


Голяма част от дънерите на дърветата бяха старателно подписани от "природолюбители".


След неголямо изкачване пътеката ме извежда на билото, което бе покрито с обгорели пасища, тук-там сняг, а на места се бяха образували малки езерца.


При хубаво време биха се открили чудни гледки към Стара планина и Горнотракийската низина, но за мое съжаление времето не беше с мен. На запад, обвит в тъмни облаци се извисяваше втория по височина средногорски връх Бунай (1572 м). Следвах зимната маркировка за хижа "Богдан", разположена в западното подножие на върха и знаех, че някъде трябва да я напусна, за да се отправя към него. Може би е имало стрелка, но не съм я видяла и след като пътеката навлезе отново в гората се усетих, че нещо не е наред и се наложи да се върна.


Връх Голям Богдан се намира сред живописна горичка на една малка поляна с минзухари. И тук ме свари дъжда.


Тръгнах обратно. Дъждът беше ситен, набиващ, а като излязох отново на открито казах "здравей" и на вятъра. Ускорих крачка и за около час след леко залитане от пътеката слязох в хижата. Там групата вече пееше, а мен ме очакваше една продължителна битка с каменната настилка и тъмнината...

понеделник, 5 април 2010 г.

От село Мостово до Кръстова гора


Разпети петък. Официален почивен ден. Ден за отчаяно търсене на добродетели в ТВ предавания, трескаво пазаруване и фрашкани кафенета. Реших да отскоча до Кръстова гора, но за да си създам известна трудност, избрах за начална точка село Мостово. Това е малко планинско село, разположено в рида Добростан, а името му идва от естествения мост в началото на селото, прокопан в скалата от самата река. От Асеновград се хваща пътя за Кърджали и от с. Червен има отбивка 17 км до селото. Пътят е тесен, планински и добре проходим, а времето – променливо, с обещаващи леки превалявания. Оставям колата в центъра на селото и следвам табелата за Кръстова гора. Под нея се мярка и табела за хижа Свобода. Мога да пробвам, но някой друг път. Сега моята посока е билото.


Малко след като се излезе от селото, пътят се среща с реката и така на няколко места се пресичат, но все следвам десния й ръкав. Пътеката е тясна, но добре различима. Няма маркировка, но посоката е ясна. Долината е тясна, а вода и свежест – в изобилие.


Качвам още малко височина и пътеката се отделя от реката и се отправя към билото, като тегелира из рядката букова гора. Изкачването е стръмно и с всяка следваща крачка чувствам сърцето си лудо да бие в гърлото, все едно съм глътнала камбанария. Спирам, за да си поема въздух малко под върха край една чешма, преди да поема по най-стръмния участък от пътя. След още няколко завоя стигам до аязмо Окото, което ми подсказва, че вече съм близо до светите места. След като превалих билото, излязох на широк път, който ме отвежда до православния комплекс, наречен така на връх Кръстов (1413 м). На този връх преди много години се издигал храм, в който се пазела частица от Кръста Господен, чийто път тръгва от султанска съкровищница в Истанбул. Сега има издигнати две църкви, 15 параклиса и хотелска част. Вярва се, че това място е свято, болните намират изцеление, а неверниците – просветление. И така запалвам свещичка за здраве в малкия параклис “Света Троица”, построен през 1958 г. и усещам първите капки дъжд. Поглеждам на юг, към резервата Кормисош и виждам, че върховете Преспа и Свобода са обвити в мъгла, а черни облаци загръщат небето.



Дъждът се усилва. Влизам в магазина за чаша кафе и силен гръм удря отпред. Виждам искри, котка, обезумяла от ужас се стрелва в страни, токът спира. Дъжд и градушка вилнеят повече от два часа. Предлагат ми да нощувам в комплекса, поради лошото време, но решавам да дочакам намаляването на дъжда. Млад мъж ми подарява дъждобрана си, и така стоплена от милия жест, тръгвам в обратна посока. Качих се за около час и 15 минути, но знаех, че слизането ще трае около 30-тина. Трябваше само да внимавам по хлъзгавите корени и листа и да преглътна калта. Вдишвах влажният въздух и виждах гората преобразена – по-зелена, толкова свежа и млада. Ниска облачност шареше по върховете, но долу беше тихо, росно и приказано.



Спирах често за снимки, поемах по някой по-живописен ръкав на рекичката, за да му се порадвам. Не бързах, трудно ми беше да се разделя с толкова красота.


Или може би нещо в мен също се бе променило – чувствах се по-лека, по-жива и по-истинска. Неусетно слязох в Мостово. Селцето тънеше в тишина, хората прибираха добитъка и денят за тях свършваше.


Изпрати ме църквата.