петък, 15 септември 2017 г.

Мъгливо утро край Широка поляна


Тази година все още не бях се събуждала край язовир Широка поляна. А лятото се изнизваше. Синоптиците обещаваха летни температури през уикенда и в събота по обяд вече бях готова за път. Пловдив – Пещера – Батак и преди язовир Батак отбивам за Доспат и се потапям в красотата на планината. Минавам стената на язовир Голям Беглик и нещо ме жегва в сърцето. Ами Синия залив? Няма ли да го видя тази година? Няма начин да го пропусна когато съм толкова близо. Паркирам при отбивката за местност Чатъма и тръгвам пеша по черния път към залива. Уж набързо, само да го снимам и пренебрегвайки тъмните облаци, оставям раницата с екипировката в колата. Задъхана стигам до залива – мрачен и пуст. Вдигнали са се палатките, само малко боклук и ето ги първите капки.


Спринтирам обратно. Над мене вали и трещи. Притъмнява и при първа възможност се спускам до язовира, за да го снимам. То мокър от дъжд вече не се бои.


Изваля се след час, а аз съхна в колата, пътувайки за язовир Широка поляна. Там има още живот – кемпери, каравани, палатки, гъбари и рибари. Паркирам сред първите. Бях решила да спя в колата, та имах достатъчно време да почета книга до залеза.


Въдиците край мен също очакваха. По чудо успях да се порадвам, и на огъня, и на скарата. Легнах си под звуците на радио Хоризонт, идващи от съседния лагер и се събудих с тях.


А тази гледка ме накара да изляза от колата и да се разходя в очакване на изгрева. Нощта беше учудващо топла. Леките изпаренията от водата се смесваха с мъглата и обгръщаха в загадъчност до болка познатите ми брегове.



Въдиците отново бдяха на поста си, докато собствениците им още се излежаваха в пухените си спални чували.





Обходих полуострова в очакване на слънцето, но уви, трябваше доста да се омокря докато то най-сетне се издигна достатъчно високо, за да пробие мъглата.


И няколко мига след това вече нищо не беше същото...


вторник, 7 март 2017 г.

Бекови скали


Има едно село в Родопите, което освен че е християнско, много панорамно, с красиви гледки, но името му се свързва с вкусните родопски картофи. Само на 55 км от гр. Пловдив и на 15 км от гр. Брацигово, в близост до ваканционно селище „Атолука“, село Равногор се е превърнало в любима дестинация за леки планински разходки.
Използвам първото хубаво време за тази година, за да открия сезона на летния туризъм. Снегът все още стои по сенчестите места, а пътят е доста кален. Паркирам в края на селото, на изходния пункт за Бековите скали. Оживено и ветровито е. От тук до скалите се стига за около час по маркиран широк коларски път. Открито е, и през лятото сигурно доста ще напича. Но пък има чудесна панорама към веригата Върховръх – Модър – Персенк.


Малко преди Бековите скали има леко изкачване. Следвам указателната табела, която ме отбива в дясно и след няколко метра се озовавам на панорамната площадка на скалите - обезопасена, с беседка и постоянно видеонаблюдение. Очаквано и тук е пълно с народ, който е окупирал пейките за съзерцаване. Надявах се гледката към язовир Въча да бъде по-ясна заради вятъра, но пак е вдъхновяваща.




Обещавам си да посетя това място през есента, когато се обагри планината и тръгвам обратно. На около 15-тина минути от селото има чудесно място за отдих и барбекю – параклисът „Свети пророк Илия“, възстановен през 2002 година за възпоменание на древния манастир „Свети Илия“, опожарен от турците през 17-ти век.


Над параклиса има красиви скали, които неудържимо ме привличат да се изкача и да погледна от там.




На едно от дърветата е поставен кръст, който подсказва, че в близост има и друг параклис.


До него се достига за около 10 минути по ясно очертана пътека навътре в гората.


Точно зад този култов комплекс е и параклисът „Св. Св. Константин и Елена“ построен през 1952 г.



Около него отново откривам множество обособени места за отдих, скътани в прохладата на гората. Слизам към селото и улавям последните топли багри на щедрото мартенско слънце.





Отиваше си един ден, който ми даде повече отколкото очаквах.