четвъртък, 23 юли 2015 г.

Да откриеш Водни пад

Има едно село, на юг от Триград, близо до гръцката граница, което е на път да изчезне от картата - Водни пад. Преди години там е имало застава и покрай войниците е имало живот. Днес е откъснато от цивилизацията и привлича с уединението си уморени от градския живот хора. Товаря багажа в колата, взимам си сбогом с хазяйката ми Албена и поемам на път за Водни пад. Стигам с колата до конната база и продължавам пеша, пресичайки реката по този мост.


И следва пълно потапяне. 



Предстои ми да измина 6-те км до Водни пад по тесен коларски път, който върви край рекичка, оформила китна долинка.


Чешмите и местата за отдих са в изобилие, както ягодите и боровинките. Липсата на асфалтов път в този граничен район, който в близкото минало е бил недостъпен са съхранили природата. Даже няма следи от добитък. Слънцето вече силно напича, но за щастие от време на време се скрива зад пухкави облаци. Отново не бързам за никъде. И задължително уважавам чешмите. Местните хора са ги строили за възпоменание на близките си. По обед приближавам разклон и ето я в дясно табелата за Водни пад. 


Още 500 метра и навлизам в селото – около двадесетина пръснати къщи, превърнати във вили. 


Тук вече няма постоянно пребиваващи хора. 


Старото училище е частен имот. Разхлаждам се на чешмата край него и хапвам набързо. Отправям се към някогашната гранична застава, която е точно над селото. 



От там има хубава гледка към него, но времето е неподходящо за панорами. 


И заставата е преминала в частни ръце. От нея до гръцката граница има още 2 километра, но аз продължавам по пътя, който заобикаля билото и отива в заставата в Кестен. Така плавно се спускам до разклона преди Водни пад. Там пак има чешма. Пътят е вече познат, а мисията ми изпълнена. Никой не срещнах. 



Беше си ден за презареждане.

вторник, 21 юли 2015 г.

Да попаднеш в Кестен


Отдавна исках да отида до Водни пад. Хареса ми името като разглеждах веднъж картата. Бягайки от жегата и задръстването по пътя Асеновград – Смолян заради събора в Рожен този уикенд, реших да мина през Девин и по обяд пристигнах в Триград. Бях ходила до ждрелото и пещерата Дяволското гърло, но до Триград никога. Не е град, а си е село, но името му идва от там, че селото било разрушавано и градено три пъти. Посрещна ме сърдечно засмяна и отрудена родопчанка. Албена се нарече. Там улиците нямат имена. За улеснение на туристите, в центъра на селото има табела със снимки на къщите за настаняване и под всяка са изписани координатите й. И тук беше навалица, така че  побързах да оставя багажа си и да потърся уединение. Продължих с колата на юг и след няколко минути асфалтовия път свърши и се озовах на кръстопът. В ляво табелата сочеше Жребево – 500 м и къщите се виждаха, а в дясно – Кестен, 4 км. И така нямах друг избор. Оставих колата си и тръгнах за Кестен. Мислех, че някъде ще има отбивка за Водни пад. 


Пътят беше черен, широк и утъпкан, подготвен за асфалтиране. Виеше край река Кестенска, приток на Въча, която беше оформила тясна и живописна долина. Край пътя цареше изобилие от жълт равнец, мащерка и лопен, а слънцето жареше. Не бързах за никъде. Събирах цветя с обектива си. И така неусетно в далечината съзрях постройки. 



Бяха селскостопански. Мъж събираше сено за добитъка си. 



Ето я и табелата, а след завоя е селото. 




Сгушено в планината на 1300 м надморска височина все още дишаше. 



Имаше детска площадка, хоремаг и около 70 души население. Тук всички работеха. 



Дори и магаретата. 



И даже трудно се разминаваха по тесните улици. Но усмивка и поздрав имаше дори и за скитащ се безделник като мен. 
Слънцето започна да пада и поех по обратния път. 



Човекът вече беше натоварил сеното, а слънцето топло огряваше цъфналите поляни.

От планината идеше прохлада, и царството на сенките се възнасяше.