вторник, 29 декември 2015 г.

50 000

Днес моят блог навъртя 50 000 посещения от създаването му през март 2010 година. Отбелязвам го с пейзаж от Родопите – необятни, семпли и неповторими. Надявам се, че съм достигнала до сърцето на не един читател и че съм дала чудесни идеи за разходка сред природата. С пожелание да поскитаме заедно и през следващата година в добро здраве, приятна компания и душевна хармония!

понеделник, 16 ноември 2015 г.

Снежана

Това е името на горско стопанство в Родопите в близост до язовирите Голям и Малък Беглик. След град Батак се отбива в ляво за град Доспат и като се наближи местност Беглика пак в ляво има малка отбивка за язовир Тошков чарк. Поемам по нея и след около 5 километра стигам до горско стопанство „Снежана“, оставям колата и поемам по черния път край едноименния язовир с водните лилии. 


Разминавам се с двама гъзари с хендсфри зад ушите и тъмни очила, които вероятно не бяха дошли само да се наслаждават на топлото октомврийско слънце. За мое огромно съжаление малкият язовир Снежана е ограден с ограда и на няколко места стърчат предупредителни табели за забранен риболов.

От другата страна на пътя се дипли рехава борова гора, с изоставени постройки. Тук природата е девствено красива. Трудно се снима през телената ограда, но правя няколко опита.


Стигам до стената на язовира, а оградата продължава да ме дразни и решавам да се върна и да продължа разходката си край язовир Широка поляна с надеждата след есенните дъждове да се е понапълнил. Напротив. Беше се превърнал в истинска поляна от която идеше мирис на тиня, а малка рекичка лъкатушеше по дъното му.



Купувам си ръчен хляб от фурната и продължавам с колата още няколко километра надолу по пътя за Доспат и навлизам в местност Слънчева поляна. Тук цареше доста живот за края на октомври. Кемпери, каравани, кюнци димяха, автомобили кръжаха, а малки кипри заливчета се препичаха на слънце.



Гората предлагаше червени боровинки, тук-там черни боровинки, които вече бяха загубили вкуса си и много гъби. Набелязвам си няколко чудесни места за бивакуване за следващото лято и сядам да изпия кафето си сред тишината на този самотен остров.

Следва обратният път, а заливчетата вече изпращаха последните лъчи на отиващото си слънце.


Правя една последна и винаги задължителна спирка на величествената стена на Голям Беглик и потъвам в сенките на боровете.


вторник, 20 октомври 2015 г.

Червената стена (1501 м)


За пореден път се убедих колко необятна планина са Родопите. Толкова близо до Пловдив, тя е любимата ми дестинация за почивните дни, а не спира да ме изненадва. Този уикенд реших да отделя на връх Червената стена. Времето беше облачно, дремещо и сиво и очакванията ми за цветни есенни снимки все повече намаляваха. И така, метнах се на колата с раница и фотоапарат и поех към Асеновград. В края на село Червен отбивам за Три могили и Белинташ, а от планината започват да се стелят мъгли. В Орешец вече потъвам в тях и след като се отбивам за село Добростан мъглата става толкова гъста, че едва следвам тесния път, а моите гемии бавно потъват. Табелата на село Добростан неочаквано проблясва и само няколко метра нагоре селото изниква от мъглата опънало се на припек. Продължавам по пътя за хижа „Марциганица“ и малко след параклиса „Свети Илия“ отбивам край пътя и спирам.


Пред мен се разкриват обширни поляни и меки била, а мъглата синее в подножията.


Поемам в дясно по широк коларски път, който вие край върховете и постепенно ме изкачва до връх Червената стена.


По пътя цари изобилие от гъби и шипки. Слънцето приятно напича и след час и половина неусетно стигам предупредителната табела за пропаст на върха. Той е отвесно отсечен от запад и при залез розово обагрените му скали пламтят и от там идва името му.


За съжаление се оказвам само няколко метра над мъглата и гледките са потънали в белота.


Обзема ме чувство на безтегловност.




Следобедното слънце натежава и мъглата започва да се издига, та по обратния път често потъвах в нея.




Исках да отскоча и до пещерата Добростански бисер за която чух, че се облагородява и даже имало построен пункт за продажба на билети. За да спестя време реших да продължа с колата по пътя до хижа „Марциганица“, и от там за 20-тина минути да стигна до пещерата, но хижата се оказа частна собственост и пътят до нея беше блокиран. Развали ми се настроението защото трябваше да прегазя шубраците, за да стигна до изходната точка за пещерата и се отказах.


Тръгнах си обратно, а мъглата отново ме пресрещна. Беше стигнала до параклиса и загадъчно го обгръщаше, та отново ме накара да спра да го снимам.


Следваше пълно потапяне в мъглата и тежката сивота на града...

сряда, 12 август 2015 г.

Призрачният Беглик

По традиция всяко лято къмпингувам край водите на язовир Голям Беглик. Не нося въдица, но ми харесва да се будя до водата и да се наслаждавам на утринните изпарения. През 2013 г. публикувах снимки на това вълшебно място, но тази година поради изпускане водите на язовира, изглеждаше призрачно. Някои от ръкавите му липсваха, островчета бяха станали полуострови.


Стърчаха дънери.


Красивият залив на река Батлъбоаз бе зелена морава, а тя немощно лъкатушеше към отдръпналия се язовир. Самотен понтон дремеше на слънцето.

Вървях по каменистите склонове на Беглика и ми се искаше да го обходя. Сега поне беше възможно без да се откъсваш от него. Сухото лято беше оглозгало бреговете и показало тайните му...




четвъртък, 23 юли 2015 г.

Да откриеш Водни пад

Има едно село, на юг от Триград, близо до гръцката граница, което е на път да изчезне от картата - Водни пад. Преди години там е имало застава и покрай войниците е имало живот. Днес е откъснато от цивилизацията и привлича с уединението си уморени от градския живот хора. Товаря багажа в колата, взимам си сбогом с хазяйката ми Албена и поемам на път за Водни пад. Стигам с колата до конната база и продължавам пеша, пресичайки реката по този мост.


И следва пълно потапяне. 



Предстои ми да измина 6-те км до Водни пад по тесен коларски път, който върви край рекичка, оформила китна долинка.


Чешмите и местата за отдих са в изобилие, както ягодите и боровинките. Липсата на асфалтов път в този граничен район, който в близкото минало е бил недостъпен са съхранили природата. Даже няма следи от добитък. Слънцето вече силно напича, но за щастие от време на време се скрива зад пухкави облаци. Отново не бързам за никъде. И задължително уважавам чешмите. Местните хора са ги строили за възпоменание на близките си. По обед приближавам разклон и ето я в дясно табелата за Водни пад. 


Още 500 метра и навлизам в селото – около двадесетина пръснати къщи, превърнати във вили. 


Тук вече няма постоянно пребиваващи хора. 


Старото училище е частен имот. Разхлаждам се на чешмата край него и хапвам набързо. Отправям се към някогашната гранична застава, която е точно над селото. 



От там има хубава гледка към него, но времето е неподходящо за панорами. 


И заставата е преминала в частни ръце. От нея до гръцката граница има още 2 километра, но аз продължавам по пътя, който заобикаля билото и отива в заставата в Кестен. Така плавно се спускам до разклона преди Водни пад. Там пак има чешма. Пътят е вече познат, а мисията ми изпълнена. Никой не срещнах. 



Беше си ден за презареждане.

вторник, 21 юли 2015 г.

Да попаднеш в Кестен


Отдавна исках да отида до Водни пад. Хареса ми името като разглеждах веднъж картата. Бягайки от жегата и задръстването по пътя Асеновград – Смолян заради събора в Рожен този уикенд, реших да мина през Девин и по обяд пристигнах в Триград. Бях ходила до ждрелото и пещерата Дяволското гърло, но до Триград никога. Не е град, а си е село, но името му идва от там, че селото било разрушавано и градено три пъти. Посрещна ме сърдечно засмяна и отрудена родопчанка. Албена се нарече. Там улиците нямат имена. За улеснение на туристите, в центъра на селото има табела със снимки на къщите за настаняване и под всяка са изписани координатите й. И тук беше навалица, така че  побързах да оставя багажа си и да потърся уединение. Продължих с колата на юг и след няколко минути асфалтовия път свърши и се озовах на кръстопът. В ляво табелата сочеше Жребево – 500 м и къщите се виждаха, а в дясно – Кестен, 4 км. И така нямах друг избор. Оставих колата си и тръгнах за Кестен. Мислех, че някъде ще има отбивка за Водни пад. 


Пътят беше черен, широк и утъпкан, подготвен за асфалтиране. Виеше край река Кестенска, приток на Въча, която беше оформила тясна и живописна долина. Край пътя цареше изобилие от жълт равнец, мащерка и лопен, а слънцето жареше. Не бързах за никъде. Събирах цветя с обектива си. И така неусетно в далечината съзрях постройки. 



Бяха селскостопански. Мъж събираше сено за добитъка си. 



Ето я и табелата, а след завоя е селото. 




Сгушено в планината на 1300 м надморска височина все още дишаше. 



Имаше детска площадка, хоремаг и около 70 души население. Тук всички работеха. 



Дори и магаретата. 



И даже трудно се разминаваха по тесните улици. Но усмивка и поздрав имаше дори и за скитащ се безделник като мен. 
Слънцето започна да пада и поех по обратния път. 



Човекът вече беше натоварил сеното, а слънцето топло огряваше цъфналите поляни.

От планината идеше прохлада, и царството на сенките се възнасяше.