петък, 15 септември 2017 г.

Мъгливо утро край Широка поляна


Тази година все още не бях се събуждала край язовир Широка поляна. А лятото се изнизваше. Синоптиците обещаваха летни температури през уикенда и в събота по обяд вече бях готова за път. Пловдив – Пещера – Батак и преди язовир Батак отбивам за Доспат и се потапям в красотата на планината. Минавам стената на язовир Голям Беглик и нещо ме жегва в сърцето. Ами Синия залив? Няма ли да го видя тази година? Няма начин да го пропусна когато съм толкова близо. Паркирам при отбивката за местност Чатъма и тръгвам пеша по черния път към залива. Уж набързо, само да го снимам и пренебрегвайки тъмните облаци, оставям раницата с екипировката в колата. Задъхана стигам до залива – мрачен и пуст. Вдигнали са се палатките, само малко боклук и ето ги първите капки.


Спринтирам обратно. Над мене вали и трещи. Притъмнява и при първа възможност се спускам до язовира, за да го снимам. То мокър от дъжд вече не се бои.


Изваля се след час, а аз съхна в колата, пътувайки за язовир Широка поляна. Там има още живот – кемпери, каравани, палатки, гъбари и рибари. Паркирам сред първите. Бях решила да спя в колата, та имах достатъчно време да почета книга до залеза.


Въдиците край мен също очакваха. По чудо успях да се порадвам, и на огъня, и на скарата. Легнах си под звуците на радио Хоризонт, идващи от съседния лагер и се събудих с тях.


А тази гледка ме накара да изляза от колата и да се разходя в очакване на изгрева. Нощта беше учудващо топла. Леките изпаренията от водата се смесваха с мъглата и обгръщаха в загадъчност до болка познатите ми брегове.



Въдиците отново бдяха на поста си, докато собствениците им още се излежаваха в пухените си спални чували.





Обходих полуострова в очакване на слънцето, но уви, трябваше доста да се омокря докато то най-сетне се издигна достатъчно високо, за да пробие мъглата.


И няколко мига след това вече нищо не беше същото...