петък, 30 декември 2011 г.

Празнично



Използвам този фрагмент от елхата у дома за картичка, с която искам да ви пожелая повече светлина по пътя.
Добавям и два кадъра 35 мм, правени някога с моята стара Минолта, които много харесвам:





И още зимни фрагменти от последните дни:





петък, 12 август 2011 г.

За малко щастливи


Завръщам се пак в Белица година по-късно, окрилена от новината, че фондация "Четири лапи" е поела изхранването на мечките от вивариума. Отново е слънчев летен ден, пръхтя нагоре с няколко хляба - армаган за домакините. Побутвам с вълнение желязната порта и поглеждам на ляво, търсейки мечето, което ми скъса сърцето миналия път, но не го виждам.


Повечето от мечките дремеха на сянка, но като ни зърнаха се оживиха.


Не ми се сториха толкова нещастни в бетонните си ограждения, макар разнообразната им храна, осигурена от фондацията да бе секнала. От началото на август мечките отново останали в ръцете на държавните институции.


Тъжно е да се гледаме през решетките, но сега всичко ми изглежда по-оптимистично, може би защото съм с малката си дъщеричка.


Подавам филийка по филийка, като гледаме да има за всеки и се радваме на рутината с която ловят. Идват нови посетители, а ние си взимаме довиждане и поемаме обратно в търсене на място за пикник.


На мостчето беше станала катастрофа - джип и микробус се бяха сблъскали челно и не можеше да продължим, затова опъваме софрата край пътя на тази полянка, оказала се впоследствие частен имот.


Един чудесен ден си отиваше. Слънцето галеше нежно билата, когато си взех сбогом с Белица.


Мисля за мечките и за бетона в който живеят, за триците, които отново са единственото им меню и се надявам, че един ден двете Белици, ще си приличат. Това зависи от нас. Мечките обичат компания, ще се зарадват на всеки, и... шофирайте внимателно!

Прочетете и първата ми публикация за Белица от май 2010.

петък, 18 февруари 2011 г.

Парк Родопи


И тази зима беше оскъдна откъм сняг в Пловдивско. За щастие само на 30-тина километра от града и на около 1100 м надморска височина се намира парк Родопи с множество хотели и вили за гости. По традиция всяка година отсядам там за няколко дни, за да се порадвам на снега. Любим хотел - "Балкан".


Първото ми скитане беше в района на местност Копривките в един ранен следобед - тих и слънчев, а посоката - хижа "Руен".


Ето го и шипковия храст, разперил клонки срещу слънцето.


И любимото ми дърво, оплело в клоните си топлата светлина на отиващия си ден.


Вдишвам свежия въздух, хрупка снега, някоя птица известява появата ми, а подобни контрасти ми спират дъха...



Следния ден дойде с още повече слънце, което стопи скрежта от клоните на боровете. Поех нагоре към Бяла черква, на 1700 м надморска височина.


За някои - романтика, за други - орисия. Беше делничен ден. Тежък труд мореше гората.


А тя отстъпваше ли, отстъпваше...


И си шепнеше приказки за отминали времена.


Или по своему се наслаждаваше на прекрасната панорама към селата Косово и Хвойна.

сряда, 19 януари 2011 г.

Околности


Дните започнаха да растат, но все още не са достатъчни за предприемане на по-далечно еднодневно пътуване. Шетам из околностите на Пловдив и не намирам за интересни разходките си, за да ги споделя в блога си. Напоследък започнах да забравям и фотоапарата си у дома, та се стреснах от летаргията и реших да драсна някой ред все пак.


На около 15 км от Пловдив и на 4 км от гр. Куклен в Чернатишкия дял на Западните Родопи се намира манастира "Св. Безсребърници Козма и Дамян". Манастирът разполага с хотелска част, 2 църкви - "Св. Козма и Дамян" (XV в.) и "Св. Благовещение" (средата на XX в.), а в близост се намира и аязмо с лековита вода. Вярва се, че изворът лекувал душевно болни. В старата църква са запазени чифт окови, с които са прикрепвали болните към пода, за да намерят изцеление. Също така има поверие, че ако болен подържи оковите или ги допре до болното си място, ще се излекува. Основан е по времето на Втората българска държава под името "Св. Врачове" и чества своя празник на 29 юни, Петровден, а празненствата продължават 3 дни. Около манастира изобилстват местата за пикник, някои от които и днес са заети, а дървената кръчмичка с димящо коминче неустоимо ме привлича да изкача стъпалата и да прекрача прага й.


Но аз устоявам и поемам по тесния асфалтов път, който не след дълго изкачва билото, минава край параклисче, блажено обляно от зимното слънце и продължава за село Гълъбово.


Редят се слънчеви гледки, а околните била и първите къщи на селото тънат в мъгла.


Овчар е изкарал стадото си на паша. И за тях този ден е като подарък.


Искаше ми се да вляза в Гълъбово и от там с автобуса да се прибера в Пловдив, но колата ме чакаше на паркинга пред манастира.


Поех по обратния път, кроейки обиколни маршрути за идните топли дни...