сряда, 26 май 2010 г.

Забравени край Белица


Да ти се скъса сърцето. Това не е онази Белица край Разлог, приютила танцуващите мечки, а малкото китно селце до гр. Лъки. То се намира в Преспанския дял на Западните Родопи, в съседство с резервата "Кормисош". По пътя Пловдив - Смолян, след Бачковски манастир, на Юговското ханче се отбива в ляво за Лъки и малко преди града следва отбивка 6 км до с. Белица. Река Белица вие край пътя и наближавайки селото на две места минавам през тунели, изсечени в скалата.


Спирам на първия. До него реката е изсякла естествен мост, подобен на този в с. Мостово.


Нарича се Шапран дупка. Ето го и село Белица.


Преминавам и продължавам надолу за с. Загражден по тесния асфалтов път, който не е отбелязан на пътната ми карта. На 6 км след с. Белица се отбивам тук за вивариума за мечки, който трябва да представлява туристическа атракция.


На табелката пише "КАРАМУШ КАЛЕЕВИ". Карамуш е името на турско село, на мястото на което е построен развъдника за мечки, внесени от Карпатите още преди 40-тина години, с цел обогатяване на видовото разнообразие на дивечовъдното стопанство "Кормисош", което е известно място за ловуване на кафява мечка, благороден елен, сърна, вълк, дива свиня, елен лопатар. Оставям колата, за да продължа пеша. До развъдника има около 2 км.


Преминавам през защитена местност, всичко е толкова девствено. Гората е смесена, а дружинка ми е реката.


Вървя и разсъждавам по въпроса за еволюцията на човешкия разум. Ако предците ми са ловували за собственото си оцеляване, съвременниците ми ловуват за удоволствие... Наближавам една вила и стопаните й любезно ме упътват с думите: "Отгоре са мечките. Бутнете червената порта и направо влизайте." Така и правя. Тихо е, слънцето препичаше, пристъпям плахо и... нещо ми заседна в гърлото.


Представях си го по-иначе. Мечките да са нашироко, да се занимават с мечешките си работи, а те - по човешки оттегчени насред нечистотията молеха за внимание.


Извадих от раницата малко бисквити и вафли. Очакването беше огромно.


Издавах всичко, което носех за ядене, но не ми стана по-леко. Насред резервата за мечки, 15-тина мечоци бяха просто зазидани. Отсреща се виеше планината, а насекоми жужаха над дъхавите й поляни. Наистина имало планове за разплод, но за всичкото това време само едно мъжко мече излязло от тук и заминало за Варненския зоопарк. За него разбрах, че наскоро създал поколение. Тук били приютени и двете мечки от затворения вече пловдивски зоопарк...


Сбогувахме се. Върнах се до разклона за Лъки и продължих към село Борово. Високо в планината то сияеше под лъчите на залеза.


От тук на 7 км е храмовият комплекс "Кръстова гора" и минават много туристи.


А над селото се издигаше величествено храмът "Възнесение Господне"...


Понесох се и аз нагоре с моята си надежда за мечките...

вторник, 11 май 2010 г.

Каменната сватба и пещерата Утроба


Източните Родопи са ме очаровали винаги със своите тракийски светилища, интересни скални образувания и живописни селца. Първата ми спирка днес е малкото село Зимзелен, разположено на 5 км североизточно от град Кърджали. То е известно с природния феномен Каменната сватба, който представлява съвкупност от скални образувания, две от които са в червеникав цвят и наподобяват младоженец и младоженка. Край тях са застинали сватбарите.


Снимам и аз за спомен.


След това се отправям обратно към Кърджали и поемам пътя за с. Енчец и с. Дъждовница, за да посетя пещерата Утроба, която се намира на около 20 километра северозападно от града. На излизане от село Дъждовница, в посока язовир Кърджали спирам, за да заснема красивата панорама към язовира и скалните тракийски ниши.


Има различни твърдения за тяхното предназначение. Може би най-широко разпространената теза е, че в тях са се поставяли дарове за Бога Слънце.


Продължавам по тесния път, който се вие край язовира, подминавам хижа Боровица и на 2 км по-надолу оставям колата, за да се отправя към пещерата. Мястото от което тръгва пътеката е добре маркирано, а местността гъмжеше от туристи. До входа на пещерата се достига след стръмно едночасово изкачване през зелена широколистна гора. По пътя има изградени пейки и беседки за отдих.


Входът за пещерата е 3 лв. Ето и самата пещера.


Тя представлява процеп в скалата, наподобяващ на вулва, който е бил допълнително изсечен от човешка ръка. Дължината й е около 22 м.


Слънцето отиваше към залез. Бях закъсняла да видя как точно в 12 часа за няколко минути през пукнатина на горната част на пещерата влиза слънчев лъч. Пролетното равноденствие също беше отминало, когато слънчевият лъч се уголемявал и потрепвайки влизал точно в дупката на олтара, с което символизирал оплождането, съвкуплението между пещерата и слънцето...


Продължавам с колата по пътя край язовира и само след няколко завоя стигам мястото, където река Боровица се влива в язовир Кърджали.


Тя е част от границата между Източни и Западни Родопи.


Малки селца се нижат от другата страна на реката.


И естествено задължително си имат мост.


Преди да поема по отбивката за Асеновград спирам, за да се сбогувам с това вълшебно за мен място, а в далечината високо скътан сред зелените дипли на планината сияеше язовир Боровица.

вторник, 4 май 2010 г.

Фотински водопад


Село Фотиново отдавна е било обект на вниманието ми, но все пропускам отбивката след Пещера, за да продължа към язовир Батак и Цигов чарк. Намира се на 75 км югозападно от Пловдив в Родопите, източно от вр. Баташки снежник (2080 м), в долината на Фотинска река. Препоръчвам пътя през Пещера, като малко преди град Батак, в ляво се отбива за с. Нова махала. Районът е девствен, с красиви борови гори и неизброими крайпътни чешми и беседки.



Село Фотиново е със смесено мюсюлманско и християнско население - мили и приветливи хора. На 3 км източно от селото се намира живописния Фотински водопад. Пътеката тръгва от центъра на селото, спуска се стръмно надолу към реката и продължава от левия й бряг.


Всичко е толкова зелено и свежо. И тук пролетта е дошла.




Широк горски път, зелени морави, надиплени била, горски цветя, шума на реката.


Поизгнило дървено мостче ме прехвърля от дясната страна на реката, за да може малко по-късно добре обозначени табели да ме отбият по стръмна пътека през разлистена букова гора. Слизам бързо надолу, като внимавам с влажните листа и хлъзгавите корени и се озовавам отново лице с лице с реката.


Трябва да я пресека ето тук.


За хора с проблем във вестибуларния апарат преминаването може да стане на конче, както сторих аз, или просто да се прецапа. Порадвах се на красивите вирове и продължих с изкачване от другата страна на реката.


След като преодолях двайсетина метра денивилация се откри чудесна гледка към водопада.


Той е с три пада, като средния е най-висок (17-18 м). Общата му височина е около 30 м. Тръгнах обратно. Слънцето вече се бе прехвърлило на запад и наставаше време за снимки. Исках да посетя и друга забележителност край Фотиново - известната Фотинска скала с чудесен панорамен изглед към Родопите. До нея се стига от горско стопанство "Борово", което е на 6-7 км от Фотиново в посока Нова махала. В ляво има табела за Девин и вр. Баташки снежник, а пътят е асфалтиран, но доста изронен. Не знам дали някой друг освен горското използва този път, но аз не срещнах никой, а на два пъти елен пресече пред колата ми. По сенчестите места имаше сняг, а покрай пътя изобилстваше от чешми и табели за опазване на гората. Явно този път се е използвал интензивно преди години. След няколко километра, може би 6-7 се стига до скалата, укрепена с бетонна стена. И пак беседка.


Не помня друго място от където Родопите да се виждат така като на длан. На изток се извисяваха Модър и Персенк, а на югоизток - още обвит в сняг Перелишкия дял. Долу в ниското се гушеше Фотиново. Нямах необходимото оборудване за панорамни снимки, а времето напредваше бързо. Поех обратно.


Залезът край с. Нова махала ме очарова и спрях да го удостоя с нужното внимание. В далечината блестеше язовир Батак. Трудно е да се разделиш с толкова много красота и с лека тъга отново поех по обратния път, а в главата ми като напук изплуваха рефрените на Дий Снайдер: Your heart's your only home...