До Виолетина поляна

Събудих се в Сабазий. Това е малка махала край скалното светилище Белинташ в Родопите. Къщите са пустеещи, но няколко от тях са превърнати в хотел, който стопанинът му нарича хижа. И може би с право. Това е място, до което можеш да стигнеш само пеша, да намериш топло легло и вкусна храна, да загубиш обхват, но да намериш интересни хора, с които да поговориш свободно...

Слънцето тъкмо беше изпълзяло над върховете и меко галеше росната трева. Вдишвам дълбоко и обхождам с поглед билата насреща. Вихра ме усеща и идва към мен, махайки любвеобилно с опашка. Драска ме с лапа, за да й обърна внимание. Тя е едро овчарско куче и вдъхва респект.
Изяждам си палачинките, стягам багажа и поемам към Виолетина поляна. Вихра е по петите ми. Следвам тясната пътечка за махала Ряката.

Наклонът е голям и бързо слизам надолу. Озовавам се до едно дърво с две противоположни стрелки – стръмно слизане, или плавно спускане по панорамна пътека. Аз слязох нетърпелива по първата. Пресичам реката по мостчето и поемам срещу течението, следвайки маркировката за Караджов камък.

На няколко места се налага да прекосявам реката по камъните. Свежо и пъстро е след дъжда.

Около 500 метра надолу има друго мостче, по което се отбивам за Виолетина поляна, минавам край две-три къщи и след последната завивам наляво и по тясна пътечка набирам височина.

Разкрива се китната прелест на тясната долинка на река Сушица. Още две кучета от махалата се самопоканват и се присъединяват към нас. Добре дошли са, разбира се, особено като имам в предвид предупреждението на хижаря за мечка с малко в района. Трасето е добре маркирано, леко стръмно, но след 20-ина минути се озовавам на Виолетина поляна.

Не съм я виждала от шест години. Обрасла е, масата с пейката са поизгнили, а Хайдушки камък все така мъжествено се издига над нея. Няма виолетки, но пак в хижата научих, че група планинари я нарекли така на баба Виолета, която си пасяла кравата тук. Мястото е чудесно за пикник, а някой се беше погрижил да остави дърва край огнището. От тук може да се продължи за Караджов камък, но следва много стръмно изкачване. Аз бих предпочела маршрута от Мостово или Кръстова гора.
Връщам се обратно в Сабазий и после за 20-ина минути се изкачвам до Белинташ. По пътя чувам ръмжене на няколко пъти. Явно съм се доближила до нечия територия.

Скалното плато е пренаселено и едва успявам да си щракна една снимка. Вихра отново върти опашка щастливо. Свикнала е с хората и явно намери други познати.
Тук се разделям с нея и се отправям към Инкая. Отново потъвам в уединение, а от равния горски път се откриват чудни гледки към махалите по река Сушица...