вторник, 19 ноември 2019 г.

Мумджидам

Някъде на границата между Източни и Западни Родопи, скътана дълбоко в гънките на планината, махала Мумджидам бавно гасне. С надеждата да поснимам мъглите на отиващата си есен, този уикенд станах по-рано и се отправих нататък. В края на село Червен отбивам за село Три могили. Пътят до село Врата е асфалтиран, а следващите 12 километра са по черен път, който ми отнема около час. Паркирам в центъра на Три могили и леко се връщам по пътя, за да хвана пътеката за махала Мумджидам. Има маркировка в синьо. Следва изкачване в борова гора. Влажно е, а въздухът е толкова чист. Набирам височина и излизам на открито място с изглед към Гуне махала, която едва се различава в мъглата. Вървя по тясна пътека, а под мене тъмнеят стръмни дерета. Пътеката е добра, а маркировка има на възловите места. Следя я внимателно, защото не е трудно да се загуби човек по тия места. След около час умерен ход излизам на открито място, от което вече се виждат изоставените къщи на Мумджидам, накацали по ръба на скалата.



После пътеката отново влиза в гората и след десетина минути съм пред широкото пасище на махалата.



Добитъкът кротко пасеше, а единственият жител на махалата го нямаше. Може би това беше домът му.



Запазени са само няколко къщи, другите бяха разрушени, а тиклите от покривите им се търкаляха навред.



Трудно се живее без път, без ток и вода, без телефон. Зад къщите се спускаше стръмно дере, a ниско долу реката бе на пресъхване.



Отсреща в мъглата се издигаше като шип скалният феномен Саръ кая или Жълтият камък.



А от тези скали има чудна гледка към махалата.



Слънцето се бореше с мъглата и за момент я прокъса, но скоро отново притъмня, за да ми напомни, че окъселият ден си отива. Тръгвам по обратният път и когато стигам в Три могили мъглата вече го е обгърнала.



Малко след разклона за махалите Бор и Изворово спирам за последно, за да снимам залеза над гъстата мъгла.



Два завоя по-надолу и аз се изгубвам в нея...