Да откриеш Водни пад

Има едно село, на юг от Триград, близо до гръцката граница, което е на път да изчезне от картата - Водни пад. Преди години там е имало застава и покрай войниците е имало живот. Днес е откъснато от цивилизацията и привлича с уединението си уморени от градския живот хора. Товаря багажа в колата, взимам си сбогом с хазяйката ми Албена и поемам на път за Водни пад. Стигам с колата до конната база и продължавам пеша, пресичайки реката по този мост.

И следва пълно потапяне. 

Предстои ми да измина 6-те км до Водни пад по тесен коларски път, който върви край рекичка, оформила китна долинка.

Чешмите и местата за отдих са в изобилие, както ягодите и боровинките. Липсата на асфалтов път в този граничен район, който в близкото минало е бил недостъпен са съхранили природата. Даже няма следи от добитък. Слънцето вече силно напича, но за щастие от време на време се скрива зад пухкави облаци. Отново не бързам за никъде. И задължително уважавам чешмите. Местните хора са ги строили за възпоменание на близките си. По обед приближавам разклон и ето я в дясно табелата за Водни пад. 

Още 500 метра и навлизам в селото – около двадесетина пръснати къщи, превърнати във вили. 

Тук вече няма постоянно пребиваващи хора. 

Старото училище е частен имот. Разхлаждам се на чешмата край него и хапвам набързо. Отправям се към някогашната гранична застава, която е точно над селото. 

От там има хубава гледка към него, но времето е неподходящо за панорами. 

И заставата е преминала в частни ръце. От нея до гръцката граница има още 2 километра, но аз продължавам по пътя, който заобикаля билото и отива в заставата в Кестен. Така плавно се спускам до разклона преди Водни пад. Там пак има чешма. Пътят е вече познат, а мисията ми изпълнена. Никой не срещнах. 

Беше си ден за презареждане.