За пореден път се убедих колко необятна планина са Родопите. Толкова близо до Пловдив, тя е любимата ми дестинация за почивните дни, а не спира да ме изненадва. Този уикенд реших да отделя на връх Червената стена. Времето беше облачно, дремещо и сиво и очакванията ми за цветни есенни снимки все повече намаляваха. И така, метнах се на колата с раница и фотоапарат и поех към Асеновград. В края на село Червен отбивам за Три могили и Белинташ, а от планината започват да се стелят мъгли. В Орешец вече потъвам в тях и след като се отбивам за село Добростан мъглата става толкова гъста, че едва следвам тесния път, а моите гемии бавно потъват. Табелата на село Добростан неочаквано проблясва и само няколко метра нагоре селото изниква от мъглата опънало се на припек. Продължавам по пътя за хижа „Марциганица“ и малко след параклиса „Свети Илия“ отбивам край пътя и спирам.
Пред мен се разкриват обширни поляни и меки била, а мъглата синее в подножията.
Поемам в дясно по широк коларски път, който вие край върховете и постепенно ме изкачва до връх Червената стена.
По пътя цари изобилие от гъби и шипки. Слънцето приятно напича и след час и половина неусетно стигам предупредителната табела за пропаст на върха. Той е отвесно отсечен от запад и при залез розово обагрените му скали пламтят и от там идва името му.
За съжаление се оказвам само няколко метра над мъглата и гледките са потънали в белота.
Обзема ме чувство на безтегловност.
Следобедното слънце натежава и мъглата започва да се издига, та по обратния път често потъвах в нея.
Исках да отскоча и до пещерата Добростански бисер за която чух, че се облагородява и даже имало построен пункт за продажба на билети. За да спестя време реших да продължа с колата по пътя до хижа „Марциганица“, и от там за 20-тина минути да стигна до пещерата, но хижата се оказа частна собственост и пътят до нея беше блокиран. Развали ми се настроението защото трябваше да прегазя шубраците, за да стигна до изходната точка за пещерата и се отказах.
Тръгнах си обратно, а мъглата отново ме пресрещна. Беше стигнала до параклиса и загадъчно го обгръщаше, та отново ме накара да спра да го снимам.
Следваше пълно потапяне в мъглата и тежката сивота на града...
Velikolepno. Fantastichno i prikazno. BRAVO
ОтговорИзтриванеБраво Гери!
ОтговорИзтриванеСродна душа си. Аз снимам, но с очите си.
Здраве и прекрасна 2016-а година ти пожелавам.
Давид Ангелаков
Давид Ангелакова
Благодаря за пожеланията, Давид! Важното е, да можеш да почувстваш красотата със сърцето си. Весели празници и успешна нова година!
ОтговорИзтриване