Баташки Снежник (2082 м)

Като се позамисля, върхове в Родопите не бях изкачвала. И понеже представите ми за тях бяха като обрасли с борове била, Баташки Снежник надмина всичките ми очаквания.
От с. Нова махала има маркиран път, като времето за изкачване е 4 часа и 3 часа за слизане. Видя ми се доста за ноемврийски ден и се опитах да поскъся времето, приближавайки се максимално с кола. След с. Нова махала има горско стопанство и от там има отбивка за Девин, но пътят е доста разбит. Поемам по него и след няколко километра внимателно шофиране стигам до панорамата към село Фотиново.





Естествено спирам да поснимам и след още километър най-много стигам до река Гашня и оставям колата на това място, за да продължа пеша.



Общо взето пътят до върха изглежда така и на практика няма голяма вероятност да се обърка. В началото се върви по долината на реката, срещу течението й, и след няколко минути се стига една поляна на която два ръкава на реката се срещат.



Тръгвам по десния път и скоро започва по-стръмно изкачване. Стигам до платовидна местност с разорана нива и вървя от дясната й страна.



После пътя отново влиза в залесена местност и пак тръгва нагоре към поредното било. Изкачвам се и съжалявам, че времето вместо към слънце отива на дъжд, а Рила и Пирин тънат в светлина.



Пътят отново се заравнява и точно когато започва да слиза надолу, пак в дясно тръгва друг право нагоре и мисля, че това е върха. Растителността е все по-ниска, скелети на изгорели дървета са пръснати навред.





След като изкачвам и това било, гледките стават неповторими. Бързам по пътя, виещ към върха, за да се открие пред очите ми чудесен изглед към язовир Батак.



В далечината се виждат Велинград и Ракитово, седловината Юндола, а над нея като приказни декори галят облаците върховете на Рила. На юг – Пирин, на север – Стара планина, всичко е като на географска карта.



Разписвам се в „книгата за гости”, която стои в пирамидата на върха и дочаквам слънцето да пробие плътната облачност, за да поснимам.



Небето се избистря и открива перестите си облаци, за да изпратят залязващото слънце.



Пресрочвам времето за върха с час и поглеждайки часовника си, установявам, че е крайно време да се връщам обратно. Качих се за малко повече от два часа спокойно ходене и слязох за час и петдесет минути.



Исках да хвана и залеза над панорамата, но виждайки че няма да успея, се задоволих да поснимам пурпурните върхове, отразяващи се в локвите на пътя...