Да поскитаме заедно

Някъде на границата между Източни и Западни Родопи, скътана дълбоко в гънките на планината, махала Мумджидам бавно гасне. С надеждата да поснимам мъглите на отиващата си есен, този уикенд станах по-рано и се отправих нататък. След Асеновград, в посока Кърджали, в края на село Червен отбивам за село Три могили. Предстоят 30 км по тесен планински път, като до село Врата той е асфалтиран, а следващите 12 километра са по черен път, и те ми отнемат около час. Тук ловците са повече от туристите. Наблизо е резервата Кормисош. Паркирам в центъра на Три могили и леко се връщам по пътя, за да хвана пътеката за махала Мумджидам. Има маркировка в синьо. Следва изкачване в борова гора. Влажно е, а въздухът е толкова чист. Набирам височина и излизам на открито място с изглед към Гуне махала, която едва се различава в мъглата. Вървя по тясна пътека, а под мене тъмнеят стръмни дерета. Пътеката е добра, а маркировка има на възловите места. Следя я внимателно, защото не е трудно да се загуби човек по

Като дете се радвах да ги видя застанали на някой ъгъл – мечката с мечкаря. Той засвирваше с гъдулката си, а мечката се изправяше на задните си лапи и танцуваше, окована в синджир. После циганката минаваше и подканяше зяпачите да хвърлят по някоя стотинка за мечката. След това отминаваха. Отминавах и аз с безгрижна усмивка... Двадесет години по-късно дойдох да ги видя в парка за танцуващи мечки край град Белица. Разположен е в Югозападна Рила и 12-те километра от Белица се изминават с кола по тесен асфалтов път, който в края става черен, но е проходим. В съседство има построен и увеселителен парк. Подминавам го и след няколкостотин метра паркирам пред входа на парка за танцуващи мечки. Оживено е. Имам 10 минути до обиколката с екскурзовода. Влизам първо да погледна презентацията. Видеото беше покъртително. Разказваше как са дресирали животните, как са пробивали нослетата им, за да им поставят халките, как са рязали ноктите им... Натъжавам се доволно и тръгвам с групата. Показват

Открих го от втория път. Може би, и с други е било така. Водопад Лястовичи вир се намира на река Сушица, близо до село Долнослав. Пътеката вече е маркирана с жълта маркировка и започва от автобусната спирка на селото. Отбивам вдясно преди спирката и оставям колата си край парк с вековни дървета, голям параклис и аязмо. В началото пътеката минава край гробищата и вие нагоре към планината. Открито е, а слънцето силно напича. След около 40 минути достигам ранчо „Дивият град“. До тук може да се достигне и с автомобил. Минавам през парадният вход, вдясно на който има оформено езеро с водни лилии, и продължавам нагоре към къщите за настаняване. От паркинга се открива чудна панорама към язовир Сушица. Поемам наляво по широк горски път. Оттук до водопада има около 40 минути. Постепенно пътят навлиза в гората и става тясна пътека, която лесно се следва и е много лека и приятна. Скоро достигам реката, която пресичам по брода и поемам по течението й. Следва място за от

Засуши се. Лятото вече прегаря и отскачам за ден до язовир Широка поляна. Взимам разстоянието от Пловдив до тук за около час и половина. Заварвам наистина поляна, летни температури, лек бриз, шепа останали къмпингуващи и кончета, които лежерно пасяха по дъното на пресъхналия язовир. Месец по-късно водите му бяха отстъпили с 50-70-метра на места. Нямаше го магнетичния полуостров, нямаше го язовира край пътя от който през летните утрини се вдигаха мъгли. Кейовете са останали далече в гората, въдиците са прибрани, а лодките – обърнати. Малки рекички се провираха едва към вътрешността.  Вървя по широките брегове и забелязвам колко много е пострадала гората. Вероятно корояд прояжда кората на боровете и те съхнат. Би било хубаво да се предприемат мерки защото мястото наистина е вълшебно. Следобедното слънце безмилостно жари изсъхналата трева, а калта е силно напукана на места. Заобикалям язовира по пътя в посока Слънчева поляна, откъдето се открива чудесна гледка

Дъждът заваля по залез. Изваля се за час – гръмко и проливно. Цяла нощ от боровите клони капеше върху палатката ми. Влагата беше навсякъде. Едва дочаках до изгрева, за да се измуша навън. Беше мокро и призрачно. Слънцето се опитваше да пробие мъглата. Въпреки обилните дъждове това лято, нивото на язовира е ниско и е лесно да се обхожда брега, без да се нарушава нечия територия. Пълно е с къмпингуващи по това време и ми прави впечатление, че кемперите и караваните преобладават. Хората обичат красотата на гората по тия места, но носят със себе си все повече градски лукс – от сателитни антени на Булсатком, през соларни панели до мощни блутут колони и микрофони. Може би няма риба в язовира, та въдиците са рядкост, но фотографи по тези часове на деня винаги има. Стигам до вълшебния полуостров – най-сниманото място на язовира, обикалям го, а изгрева трае достатъчно дълго. Лодки, птици и счупени кейове често привличат обектива ми. На слънчевия склон край пътя вилит

Събудих се в Сабазий. Това е малка махала край скалното светилище Белинташ в Родопите. Къщите са пустеещи, но няколко от тях са превърнати в хотел, който стопанинът му нарича хижа. И може би с право. Това е място, до което можеш да стигнеш само пеша, да намериш топло легло и вкусна храна, да загубиш обхват, но да намериш интересни хора, с които да поговориш свободно... Слънцето тъкмо беше изпълзяло над върховете и меко галеше росната трева. Вдишвам дълбоко и обхождам с поглед билата насреща. Вихра ме усеща и идва към мен, махайки любвеобилно с опашка. Драска ме с лапа, за да й обърна внимание. Тя е едро овчарско куче и вдъхва респект. Изяждам си палачинките, стягам багажа и поемам към Виолетина поляна. Вихра е по петите ми. Следвам тясната пътечка за махала Ряката. Наклонът е голям и бързо слизам надолу. Озовавам се до едно дърво с две противоположни стрелки – стръмно слизане, или плавно спускане по панорамна пътека. Аз слязох нетърпелива по първата. Пресичам реката по м

Отдавна се канех да се разходя в покрайнините на село Ночево. То се намира на тридесетина километра от Асеновград в посока Кърджали и е известно със скалните си светилища. Селото се състои от няколко махали, като първата махала е веднага след 6-километровата отбивка от главното шосе. Подминавам я и продължавам по тесен асфалтов път. Следват няколко малки разклонения, но аз се придържам в ляво и нагоре. Ето тук асфалтовият път свършва, показват се първите къщи, чешмата и мегдана, на който стоят останките от административната сграда на селото. Спирам на първото удобно място, нетърпелива да се гмурна в чара на пролетта. Пътеката върви леко нагоре, под скалите, открито е, а въздухът е напоен с аромат на мащерка. Има я навсякъде край пътеката, насекоми бръмчат, хвъркат пеперуди, гущери се стрелкат в шубраците. Следва рядка дъбова гора и след дестина минути се озовавам сред млада борова горичка. На едно дърво съзирам овързан парцал, който ме кара да се о