Да поскитаме заедно

Днес моят блог навъртя 50 000 посещения от създаването му през март 2010 година. Отбелязвам го с пейзаж от Родопите – необятни, семпли и неповторими. Надявам се, че съм достигнала до сърцето на не един читател и че съм дала чудесни идеи за разходка сред природата. С пожелание да поскитаме заедно и през следващата година в добро здраве, приятна компания и душевна хармония!

Това е името на горско стопанство в Родопите в близост до язовирите Голям и Малък Беглик. След град Батак се отбива в ляво за град Доспат и като се наближи местност Беглика пак в ляво има малка отбивка за язовир Тошков чарк. Поемам по нея и след около 5 километра стигам до горско стопанство „Снежана“, оставям колата и поемам по черния път край едноименния язовир с водните лилии.  Разминавам се с двама гъзари с хендсфри зад ушите и тъмни очила, които вероятно не бяха дошли само да се наслаждават на топлото октомврийско слънце. За мое огромно съжаление малкият язовир Снежана е ограден с ограда и на няколко места стърчат предупредителни табели за забранен риболов. От другата страна на пътя се дипли рехава борова гора, с изоставени постройки. Тук природата е девствено красива. Трудно се снима през телената ограда, но правя няколко опита. Стигам до стената на язовира, а оградата продължава да ме дразни и решавам да се върна и да продължа разходката си край язовир Широка по

За пореден път се убедих колко необятна планина са Родопите. Толкова близо до Пловдив, тя е любимата ми дестинация за почивните дни, а не спира да ме изненадва. Този уикенд реших да отделя на връх Червената стена. Времето беше облачно, дремещо и сиво и очакванията ми за цветни есенни снимки все повече намаляваха. И така, метнах се на колата с раница и фотоапарат и поех към Асеновград. В края на село Червен отбивам за Три могили и Белинташ, а от планината започват да се стелят мъгли. В Орешец вече потъвам в тях и след като се отбивам за село Добростан мъглата става толкова гъста, че едва следвам тесния път, а моите гемии бавно потъват. Табелата на село Добростан неочаквано проблясва и само няколко метра нагоре селото изниква от мъглата опънало се на припек. Продължавам по пътя за хижа „Марциганица“ и малко след параклиса „Свети Илия“ отбивам край пътя и спирам. Пред мен се разкриват обширни поляни и меки била, а мъглата синее в подножията. Поемам в дясно по широк коларски п

По традиция всяко лято къмпингувам край водите на язовир Голям Беглик. Не нося въдица, но ми харесва да се будя до водата и да се наслаждавам на утринните изпарения. През 2013 г. публикувах снимки на това вълшебно място , но тази година поради изпускане водите на язовира, изглеждаше призрачно. Някои от ръкавите му липсваха, островчета бяха станали полуострови. Стърчаха дънери. Красивият залив на река Батлъбоаз бе зелена морава, а тя немощно лъкатушеше към отдръпналия се язовир. Самотен понтон дремеше на слънцето. Вървях по каменистите склонове на Беглика и ми се искаше да го обходя. Сега поне беше възможно без да се откъсваш от него. Сухото лято беше оглозгало бреговете и показало тайните му...

Има едно село, на юг от Триград, близо до гръцката граница, което е на път да изчезне от картата - Водни пад. Преди години там е имало застава и покрай войниците е имало живот. Днес е откъснато от цивилизацията и привлича с уединението си уморени от градския живот хора. Товаря багажа в колата, взимам си сбогом с хазяйката ми Албена и поемам на път за Водни пад. Стигам с колата до конната база и продължавам пеша, пресичайки реката по този мост. И следва пълно потапяне.  Предстои ми да измина 6-те км до Водни пад по тесен коларски път, който върви край рекичка, оформила китна долинка. Чешмите и местата за отдих са в изобилие, както ягодите и боровинките. Липсата на асфалтов път в този граничен район, който в близкото минало е бил недостъпен са съхранили природата. Даже няма следи от добитък. Слънцето вече силно напича, но за щастие от време на време се скрива зад пухкави облаци. Отново не бързам за никъде. И задължително уважавам чешмите. Местните хора са ги ст

Отдавна исках да отида до Водни пад. Хареса ми името като разглеждах веднъж картата. Бягайки от жегата и задръстването по пътя Асеновград – Смолян заради събора в Рожен този уикенд, реших да мина през Девин и по обяд пристигнах в Триград. Бях ходила до ждрелото и пещерата Дяволското гърло, но до Триград никога. Не е град, а си е село, но името му идва от там, че селото било разрушавано и градено три пъти. Посрещна ме сърдечно засмяна и отрудена родопчанка. Албена се нарече. Там улиците нямат имена . За улеснение на туристите, в центъра на селото има табела със снимки на къщите за настаняване и под всяка са изписани координатите й. И тук беше навалица, така че  побързах да оставя багажа си и да потърся уединение. Продължих с колата на юг и след няколко минути асфалтовия път свърши и се озовах на кръстопът. В ляво табелата сочеше Жребево – 500 м и къщите се виждаха, а в дясно – Кестен, 4 км. И така нямах друг избор. Оставих колата си и тръгнах за Кестен. Мислех, че някъде ще има отб