Да поскитаме заедно

След като се изваля, приготвих раницата и поех към това отдавна набелязано от мен място, което набира все по-голяма популярност. Пътеката е много добре маркирана и започва от самия край на град Смолян, по пътя за с. Мугла. Намира се в Перелишко-Преспанския дял на Западните Родопи сред вековните смърчови гори на резерват „Сосковчето“. От Еленска река се носи прохлада, свежест и множеството водопади и каскади придават неописуем чар на девствената гора. Най-силно впечатлява водопад Орфей, който сипе водите си от 68 м височина. Ето го, сниман и отгоре. Изградени са мостчета, панорамни площадки и места за отдих.  Ето изглед към Смолян от панорамна площадка. Пътеката е обходна и се изминава за няколко часа, което я прави една изключително приятна и достъпна дестинация за всеки приятел на природата.

Тази „тайнствена“ земя се намира след град Сопот, в дясно, до лифтената станция. Там „свръх хора“ слизат от планината с криле, колела и други летящи устройства. Аз не съм „свръх“ и попаднах тук съвсем случайно. Идвала съм и преди, но винаги съм бързала да хвана лифта за високото. Този път от планината идеха тъмни облаци и останах долу да се поразтъпча. И  заключих за себе си, че прекрасни места има и в ниското. Минах край самотната Дядо Стоянова воденица, увековечена от Вазов в романа „Под игото“. Навремето тук по реката имало много такива. Отбих се и в сопотския манастир „Св. Спас“. Тук се пазят дрехите, с които е ръкоположен Васил Левски за дякон. В момента е действащ девически манастир. След това продължих по река Манастирска, която лудуваше в тясното си легло, образувайки множество водоскоци и водопади. Следвах известно време пътеката за хижа „Добрила“, като често поглеждах небето. За щастие се върнах обратно точно когато започна да вали. И пак слънцето

Измуших се от топлото легло и побързах да нагазя в скрежта. Утрото беше мразовито, а въздухът ободряващо свеж. Небето бледнееше и скоро слънцето погали билото и спусна дългите си лъчи над язовир Батак. Беше посвил водите си, а край островчето се прокрадваше лека, морава мъгла. Ято птици ме усети отдалече и с крясъци отлетя навътре в язовира. Вървях по замръзналата земя и се опитвах да си взема за спомен малко от хладната красота на утрото. Когато слънцето се изкачи високо, скрежта се стопи и земята започна да лепне по обувките ми. Чакаше ме още доста път. Затова запалих колата и поех към Доспат. Първата ми спирка беше естествено на стената на язовир Голям Беглик - все така величествен опъваше замръзналите си води под зимното слънце. Следваше язовир Широка поляна. Поразходих се край вкочанените  му ръкави. Нямаше гъбари и къмпингари - само величествени борове, оголени и заскрежени камъни. Ледът стенеше като речно чудовище - единствения нарушител на царствената