Да поскитаме заедно

В един топъл октомврийски предиобед се озовах край Белинташ в търсене на есента. Имах намерение да походя из съседните махали, но табелката за село Три могили този път ме изкуши и накара да натисна газта и да продължа по черния път. Оказа се, че пътят никак не е лош, а след няколко завоя се откри чудесна гледка към хълма Белинташ и махалите под него. Пътят стана панорамен и меките била на Източните Родопи галеха погледа ми. След 6-7 километра стигам до разклона за трите села и оставям колата, за да се поразтъпча. Първо поех към село Бор - опънало се на припек, състоящо се от няколко махали с порутени къщи, всяка вкопана до скала. Къщите на хората и тези за добитъка си приличаха. На северозапад е Сини връх. Правя панорамна обиколка на селото, снимам към Изворово, което на практика се явява махала на Бор, и към Три могили. Чуват се изстрели, кучешки лай и джипове. Наблизо е ловно стопанство “Кормисош”. Поемам по черния път за Три могили и след още 5-6 километра

Кратката ми ваканция се изниза като топъл хляб в неделя. Взела всичкото слънце, напускам къмпинг "Делфин" в късния септемврийски следобед. Бързам в навалицата към дома, но една табела преди Приморско ме изкушава за още едно малко приключение. Бегликташ, 8 км. Влизам в Приморско и следя табелите. След някакъв къмпинг, претъпкан с народ, пътят се отправя през горист район. Недалеч от шосето съзирам сърна с малкото си да пасат кротко. Озовавам се пред табела след която следва километър черен път до тракийското мегалитно светилище, но решавам да продължа с автомобила си поради липса на време. В края на прашния път е ситуиран пункт на който заплащам 2 лв. вход и получавам чернобяло ксерокопие в омачкан джоб за пътеводител. Освен това ме предупреждават, че на излизане трябва да го върна и ако искам мога да си закупя срещу 1 лв. цветна диплянка. За първи път виждам подобно нещо - рекламен материал назаем и за продан. Според мен така не се развива туризъм. Спомних си, че когато по

Има места на които обичам да се връщам. И всеки път ги преоткривам. Изгревите над Беглика всеки път са росни, дъхави и хладни, а виолетовите изпраения стелещи се над водата постепенно се обагрят в мек, златист оранж от топлината на новия ден. Залезите са тихи и приятни, жълтеят върховете на боровете, а водата смълчана като огледало вае чудни отражения... И всеки път ми е трудно да си тръгна...

Това беше най-безплодното ми ходене откъм снимане от дълго време насам. И не че има кой знае колко за разказване, но поради оскъдната информация, която се намира в мрежата за върха, реших да драсна и аз няколко реда. Връх Голяма Сюткя е най-високият в Баташката планина и представлява полегато било от което няма добра панорама. За изкачването му избрах може би най-тежкият маршрут, но не съжалявам за това, защото имах възможността да ходя в пресечен район далеч от населени места, в който нямаше и следа от човешко присъствие. След кратка справка в Ракитово за пътя, който ме очакваше разбирам, че жълтата маркировка до върха почти липсва и че ще трябва да разчитам на карта и компас. Поемам по тесен асфалтов път за пещера Лепеница, която отскоро е отворена за посещения и представлява истински бисер за любителите на девствените пещери. На две места от главния път имаше отбивки за пещерата - първата 6-7 км, а втората - 3 км. Аз подминавам и двете, и след горското стопанство се озовавам в с

Следващата ми цел е Маджарово. Поемам обратно към село Силен, минавайки край малки, китни селца с живописни водоеми. Спирам да поснимам край с. Маджари. Пътят минава през село Долни Главанак, от където тръгва маркирана пътека за Кромлех или "Българският Стоунхендж", но за съжаление не се отбивам. Когато пристигам в Маджарово вече е доста напекло. Снимам от моста над реката в двете посоки. В края му има заведение и указателни табла. Беше пълно с хора, дошли да изучават и съзерцават лешоядите. Опитвам се да обхвана и прочутия завой на Арда, но времето е особено неподходящо за снимки и се отказвам. Хапвам вкусно в местна кръчма и поемам за Крумовград. Редят се махали и природни красоти. Не влизам в Крумовград, понеже времето е доста напреднало и продължавам за Момчилград. Преди да вляза в града отбивам вдясно за крепостта Татул. От паркинга до крепостта се стига за 5-10 минути и 3 лв. такса вход. Най-важният обект в крепостта е останала от езическо

Когато отворих очи, слънцето се беше показало иззад Кара Куз – платовидната височина край село Долно Черковище, опасваща южния бряг на Арда, чиито води сребрееха срещу слънцето.  Тясната долина се огласяше от песента на птиците, а леката сутрешна мъгла пълзеше нагоре по склоновете. В далечината се виждаше мостът над Арда, по който минава шосейният път за Крумовград.  Двойка щъркели посвоему срещаха изгрева. Поех по слънчевия бряг срещу течението и се опитах да се слея с красотата на утрото.  Реката беше изваяла ивици фин пясък и заоблила камъните, а в спокойните й води се оглеждаха зелените склонове, приютили богатото птиче многообразие на района.  Денят бързо набираше скорост. Трябваше да събера багажа си набързо и да не губя време. Очакваше ме още доста път из необятните Източни Родопи...

Посветих един майски уикенд в лутане из Източните Родопи. Любими са ми с многобройните пръснати махалички, скални образувания, крепости и светилища. Газ до Кърджали и излизайки от града в посока Хасково се отбивам в дясно за село Широко поле. Асфалтовия път ме извежда до малка горичка от където тръгва горски път за крепостта Моняк - една от най-големите крепости в Родопите, разположена на 586 м надморска височина. Поемам по 3-километровия маршрут пеша. Слънцето вече напича силно и нямам търпение отново да навляза в гора. Панорамата към град Кърджали и язовир Студен кладенец ме вдъхновява и крача все по-смело нагоре. След около 45 минути достигам останките на средновековната крепост. Разкриват се великолепни гледки: към с. Лисиците и въжения мост, който е единствената пешеходна връзка на селото; към язовир Студен кладенец и селцата Широко поле и Звезделина. На ръба на скалата чудна перуника, събрала слънцето в чашките си устояваше на вятъра. Спускам се бърз